moonshapedpool_blog-580

Ако се вярва на един от големите фалшификатори на Търнър, славният художник почвал да рисува картините си с техните фонове – изливайки багрите върху платното искал да претвори светлината, лъчите, пàрата, въздуха, създавайки абстрактен образ извън времето и пространството. Веднъж излѐти, тези фонове изтръгват картината от затвора на конкретното и я поставят в простора на универсалното, независимо какво стои пред тях – това вече не е изображение на влак, параход или британския парламент, а проникновение от сюблимното.

По подобен начин Radiohead подхождат към звука в A Moon Shaped Pool. Макар и преди студийните им записи да са били наситени с абстрактен детайл (особено Kid A и отчасти In Rainbows), тук той за пръв път насища съзнанието така явно, често оставяйки конкретиката на самите песни на заден план. Затова впечатляващи са не отделните тонове, мотиви и фрази, а цялостната звукова картина. Като най-фините произведения на Дебюси, това е музика, която те кара да влезеш в нея, да се огледаш и да я вдишаш.

A Moon Shaped Pool звучи достатъчно отличимо спрямо предишните албуми на групата. Както в The King of Limbs, инструментите отново са манипулирани до такава степен, че единствено напомнят на своите първоизточници. И ако резултатът там бе извънземен, механичен, чужд звук, то тук той е органичен, топъл, смътно познат, като в просъница. Често звуковите щрихи са наситени от откъслеци пиано, елегантна електроника, унесените въздишки на Том Йорк и широкоекранните оркестрации на Джони Гринууд. Решенията на групата рядко са очевидни и изискват повторни слушания, за да слегнат в ума на слушателя; така се разкриват и нови детайли на безкрайно наситения звуков пейзаж. Накъсаността на всички звуци в Daydreaming например създава усещане за поток на съзнанието и чувството, че вътрешният глас на Том Йорк звучи точно така. Електрониката в Desert Island Disk (впрочем силно оригинално заглавие на песен) постепенно обгръща и дави акустичната балада, която Йорк пее. Основният мотив в Glass Eyes (в който се долавят и отсенки от Дебюси) е изпълнен на съновидение за пиано, с деликатни цигулки като контрапункт. Но най-внушителна в това отношение е песента-океан The Numbers, в чийто звук слушателят може да се гмурне до безпределна дълбина, откривайки нови музикални пластове – от акустичната китара на повърхността, през плаващите акорди на пиано и фината електроника, та до величавата оркестрация, която застила дъното. Но не в отсяването на отделните звуци е успехът на A Moon Shaped Pool, а в тяхното пълно сливане; в съзиданието на собствена органична цялост.

Тематично, традиционно абстрактните текстове на Том Йорк засягат теми като политика, отчуждение, невъзможност за общение, и раздялата с неговата дългогодишна спътница. Първата песен и пилотен сингъл, Burn the Witch, е сериозно политическо изявление. Думите, както и странно смущаващия клип, правят алюзии към по-мрачните страни на човешката природа – “Stay in the shadows / Cheer the gallows”; “Red crosses on wooden doors / And if you float you burn”. В месеци, в които страхът и омразата пораждат необходимост от лесни изкупителни жертви, и в които демагогията стъпква разума, Burn the Witch удря точната нота. The Numbers от своя страна е необичайно успешна пост-модерна протестна песен за глобалните проблеми – “We call upon the people / The people have this power / The numbers don’t decide / Your system is a lie”; “We’ll take back what is ours / One day at a time”. Както в предишни заигравки с политическото, Radiohead засягат не злободневния процес, а политическото с абсолютна степен на абстракция – така Burn the Witch е за всеки лов на вещици от средновековието насам, а The Numbers не е просто протест за глобалното затопляне, а повик към всяко човешко същество за всеки глобален проблем.

Раздялата, преживяна от Том Йорк е друг лайтмотив, отличим в тези песни. Така в края на Daydreaming отново и отново чуваме “Half of my life” наобратно, забавено и дублирано от контрабас (странен и сюблимен звук); Decks Dark сравнява личните изпитания с надвиснал извънземен кораб; Present Tense е крехка черупка, в която Йорк се изолира (Distance / Is like a weapon / Of self defence / Against the present tense; фрази, напомнящи How to Disappear Completely); Identikit се разразява с язвителния напев “Broken hearts make it rain”. Но никъде тъгата му не е по-сърцераздирателна и обезоръжаваща, отколкото в True Love Waits. Radiohead изпълняват тази песен на живо от 90-те насам, но им трябват двадесетина години, за да бъде тя на мястото си; за да бъдат всеки тон, всяко докосване на клавишите, всяко електронно припукване съвършени. А стонът “Don’t Leave”, който Йорк изтръгва от себе си, може да бъде сравнен единствено с някогашното мелодраматично величие на Жак Брел. Не би било пресилено да определя True Love Waits като днешна версия на Ne me quitte pas.

Важността на A Moon Shaped Pool трудно може да бъде преувеличена. В дни, в които музиката е предимно възприемана като несериозен фон, едни от малцината сериозни творци с масова известност приканват аудиторията си да възприемат вдълбочено техните звуци. Кампанията, съпътстваща албума, също бе авангардна форма на пост-модерно изкуство сама по себе си – както изличаването на групата от Интернет за ден, така и абстрактните визуализации към песните, съвсем не чужди на Търнъровата естетика. Всъщност, сравненията с Търнър и Дебюси са подходящи, тъй като те изтънко са познавали епохата си, самоволно поставяйки се в нейния авангард. А за нашето съвремие, A Moon Shaped Pool е не по-малко значим.

Advertisements