Гостувах на приятели от друг народ в далечната страна, в която пребиваваха за кратко. Отначало бях очарован от непознатите нрави, ала няколко дни по-късно носталгията по нашия континент и езика, който говорех, налегнаха настроението ми. Споделяйки тези чувства със спътниците си, те предложиха да отидем в клуб за доброволни изгнаници, където чужденците смекчават тъгите си, слушайки духовити остроумници. Съгласих се с охота и запазихме места за същата вечер. Мястото не бе просторно, но стопаните бяха положили всяко усилие да пресъздадат атмосферата на своя край. Мебелите бяха вносни, по стените висяха портрети на познати образи от киното, и тих джаз сплотяваше атмосферата. Десетина маси със заточеници, така различни по вид, маниери и облекло от местните, говореха високо на своите езици, някои от които отличавах, а други знаех. Няколко шотландски еликсира по-късно, един от посетителите на съседната маса стана, барманът му подаде микрофон, и той начена своята тирада. Отначало се чудех дали не е просто ироничен, но в определен момент се убедих, че задявките му са не просто лишени от такт и вкус, а са изтъкани от клишета, без усет за абсурда, пораждащ хумора. По погледите на приятелите ми усещах, че те също смятат така. Задухата в клуба влошаваше отегчението ми, затова се отправих да се освежа и успокоя.

Ледената струя свободно падаше върху лицето ми, когато чух как от кабинката зад мен излезе някой. Не обърнах внимание, докато не ме поздрави по име на собствения ми език с чужд акцент. Отворих очи и в огледалото видях млад мъж с гъста рижава брада, скриваща лицето, когото не разпознавах. Объркан се здрависах с него и с извинение, на английски, го помолих да спомогне паметта ми. Изрече едничка дума, Tindersticks, и, видял искрицата разпознаване в погледа ми, добави, В Истанбул, което обясняваше акцента. Трябва да съм си приказвал с него на концерта, помислих си, и се впуснахме в спомени от преди няколко години за деликатните кресченди; за бясното гонение на саксофона и китарите; за вдъхновените бисове. Гледал съм ги също, отбелязах, и в тяхната родина; погледът на мъжа просветна и светкавично попита В Блумсбъри?, но веднага след това унило добави, Не, прекалено сте млад… Слушали сте записа оттам, нали? Кимнах. Имам особена история с този концерт, продължи събеседникът ми. Тази вечер промени живота на мой приятел, когото всъщност, едва дете, не съм познавал тогава. Двадесетинагодишен, той учел в Лондон за стремителната кариера по крилатите етажи на никнещите небостъргачи, за която го стягал баща му. Студентският живот му бил сладък – имал очертана насока на бъдещето си, ходел на лекции, омайвал местните със своята изтънчена източна мистерия, вземал изпитите си без голямо усилие; накратко, не се притеснявал за нищо. И така до датата дванадесети март, хиляда деветстотин деветдесет и пета, когато негов познат му предложил да отидат на концерт на обещаваща нова група, славославена от критиците. Приятелят ми бил изненадан, тъй като концертът бил в театър за отбрана публика, а не в някоя от масовите зали. Отивайки там без да знае какво да очаква, още с началните акорди бил удивен от звуците. Няма да разказвам за изпълнението на групата, чували сте записа. Той обаче, без особен интерес към музиката дотогава, за пръв път чувал нещо толкова грандиозно, толкова сюблимно. Но не оркестъра, китарите или думите го запленили, а самотното пиано, покрито изпод всички пластове звук, и безмълвният, прецизен Боултър, който вглъбен до непроницаемост не отлепял поглед от клавишите. Всички планове на приятеля ми за кариера, всички негови схващания за живота се сгромолясали в тези два часа. Видял себе си на сцената и още на следващия ден се отписал от университета, изтеглил таксата си, и наченал уроци по пиано. Две години баща му вярвал, че инвестира в неговото образование, докато той ежедневно репетирал. Ако се вярва на думите му, можел лесно да влезе в консерватория, но – тук историята започва да криволичи – не това признание очаквал. След годините усилия, искал одобрението именно на Боултър. Преместил се в Нотингам, място, в което, според една песен на групата, всеки познава всекиго и никой не може да скрие нищо; почнал редовно да посещава баровете, в които имало вероятност да се появи пианистът и разпитвал за него, докато, месеци по-късно, това не се случило. Представям си абсурда на ситуацията, както и алкохолизираното състояние, в което трябва да е бил Боултър. Приятелят ми обаче, възторжен от възможността, не обърнал внимание. Просто го помолил да чуе как свири и да даде своята оценка. Седнал на раздрънканото пиано в бара и изсвирил собствена интерпретация на Travelling Light, която години по-късно чух да струи изпод неговите пръсти в Истанбул. Когато я изсвири пред мен, ми се стори… Чиста, без нито една липсваща или излишна нота. Боултър обаче просто небрежно свил рамене и отбелязал, че натиска прекалено много клавиши, точните му думи. Не мисля, че е слушал внимателно, или че е бил в състояние да слуша. Така или иначе, това съсипало приятеля ми. Няколко дни по-късно той се върнал в Истанбул, признал всичко пред семейството, които, макар любящи и разбиращи, му казали, че занапред трябва сам да се грижи за прехраната си. Почнал да свири по барове, което станало  негова професия; така се и запознахме. От неговите интерпретации за пръв път чух песните на групата. Не беше изпълнил мечтата си, но бе направил всичко по силите си, и това го правеше радостен. Приятелството ни трая няколко години, докато изневиделица не издъхна по начин, който сам би намерил за ироничен. За моя изненада бе направил завещание, и ми бе оставил плочата от концерта в Блумсбъри. Чух нова песен на нея; и днес понякога я завъртам, когато искам да си припомня времето, прекарано с него.

Насоката на разговора ме караше да се чувствам неудобно, а и ми трябваше ми време, за да осмисля ненадейната история, която мъжът ми разказа. Извиних се, че не искам да оставям спътниците си да ме чакат прекалено дълго. Сбогувахме се с ръкостискане и се отправих към салона.

В коридора се сепнах. Бях гледал Tindersticks, но в Гърция; на концерта отидох сам, без да се представям никому, а в Истанбул съм бил единствено като дете. Познанството ми с този мъж разкъсваше тъканта на времето и пространството и противостоеше на здравите основи на картезианската логика. Може би едно и също изпълнение се бе повторило ведно с публиката, и този мъж бях аз на други време и място; или той наслуки бе отгатнал името и живота ми; или в този чужд край разсъдъкът бавно ме напускаше. Влизайки в салона срещнах въпросителните погледи на своите приятели.

Не зная дали този епизод бе съновидение, или той в действителност се случи.

Advertisements