Вестта за смъртта на Ленърд Коен бе тягостна, макар седмици преди това в разговор той да бе потвърдил, че е готов за нея. Повторен удар бе откровеният абсурд, че не ракът, а среднощно падане е отнело живота му. Исполин на словото, отишъл си след неволно спъване, при това едва месец след поредното усмихване на творческото дълголетие, наречено You Want It Darker. Но за да достигна същината на творчеството и живота му – защото при завършени творци като него двете са неразривни, – трябва да върна лентата назад с половин век, далеч преди животоутвърждаващото последно турне; преди да е изоставил самотната си китара за изкуствените синтезатори; преди гласът му да е паднал до дълбините на унинието; до първата му плоча, озаглавена просто Songs of Leonard Cohen.

songs_of_leonard_cohen

През 1967 Коен е на Христова възраст; безпаричен, но с издадени стихосбирки и романи; без илюзии, но търсещ смисъл. Поддава се на идеята, че стиховете могат да му донесат повече успех и слава като песни, и с приноса на продуцента Джон Саймън претворява десет поеми в музика.

И днес, първото впечатление е колко зрели всъщност са тези песни. Критиците десетилетия по-късно се шегуват, че Коен никога не е бил млад, но зрялата възраст и вдълбоченото отношение към света действително му позволяват да прескочи ювенилията. Тук виждаме завършени стихове, пропити с екзистенциализъм, любови и търсения на божественото.

Две дами неволно дават имената си на най-популярните песни от албума. Suzanne е история за спътницата на негов приятел, чието “съвършено тяло” той докосвал “с ума си”, а духовната свързаност с нея е съпоставена с упованието на удавниците към Исус. So Long, Marianne е посветена на норвежката приятелка на Коен, споделила жилището му на гръцки остров. Макар да се разделят, приятелството им не угасва; няколко месеца преди собствената си смърт Коен ще ѝ напише едно от най-съвършено простите писмени свидетелства за привързаност в коя да е епоха:

Е, Мериан, дойде времето да бъдем стари и телата ни да рухнат, и смятам, че ще те последвам много скоро. Знай, че съм толкова близо зад теб, че ако протегнеш ръка, мисля, ще достигнеш моята. И знаеш, че винаги съм те обичал заради красотата ти и мъдростта ти, но няма нужда да казвам повече, тъй като знаеш всичко това. Сега просто искам да ти пожелая приятно пътуване. Довиждане, стара приятелко. Безкрайна любов, ще се видим по-натам по пътя.

Други неназовани жени добавят към разказите: случайната среща в Winter Lady; платоническата вечер с двете сестри в Sisters of Mercy; la douleur exquise в One of Us Cannot Be Wrong (впрочем, поводът той да получи прозвището “майстор на еротичното отчаяние”, което ще го съпровожда до некролозите). Но Коен прави повече от това да разкаже историите си, той взима същината на преживяното и, завършен творец, я охудожествява, митологизирайки имената и образите в песните си. Затова и изпитваме особено чувство на несъответствие, когато видим интервю с истинската Сузан Вердал, разказваща за своето безпътие. Това просто не е легендата с нейното име.

Песните на Коен винаги са търсещи, независимо дали духовна близост, плътски контакт, себепознание, и, в крайна сметка, смисъл във всичко това. Така в Teachers той безуспешно търси опора за светоусещането си, отхвърляйки възможността за познание и екзистенциален смисъл (Who is it whom I address? / Who takes down what I confess? / Are you the teachers of my heart? / We teach old hearts to rest); подобен абсурд открива и в Stories of the Street (We are so small between the stars, so large against the sky / And lost among the subway crowds I try to catch your eye). Непознатият в Stranger Song търси себе си в мимолетни контакти, а изкривеното триединство в Master Song води до горчива равносметка. Идеите на Коен съответстват на философските търсения на времето; а и той вече ги е развил в двата си романа, тогава непрочетени от никого. Но синтезът им в няколко строфи, които да отекнат дори у тези, които не познават подробно Сартр, е белег на завършения поет.

Музиката на Коен съпровожда съвършено неговите думи. Мелодиите му, наскоро поставени наравно с неговите стихове от Боб Дилън, отразяват най-точно всяка дума и всяка сричка; придават им нюанси и завършеност. Фразите му са прости и се запомнят още с първото слушане, и без огромните умисъл и усилие, които несъмнено е вложил, те нямаше да отекват толкова силно у слушателя. Впрочем, все още е далеч моментът, в който Коен ще слезе с една октава по нотната стълбица, и тук той поднася своята мъдрост с несъвършен баритон, съпроводен от няколкото акорда, които – по собствените му скромни признания – знаел тогава. И макар в публичната памет той завинаги да бъде асоциран с басовия речетатив на късните си години, за мен пиянските викове в края на One of Us Cannot Be Wrong, закриващи албума, олицетворяват толкова силно творчеството му, колкото и ниските изповеди.

Самият бард желае да освободи възможно най-голямо пространство за думите си, съпровождайки ги единствено със самотна китара. Представя си албум, в който тишината е толкова важна, колкото нотите, които я обгръщат. Продуцентът Саймън обаче е по-опитен и налага минималистични аранжименти, които нанасят завършващите щрихи по музикалното платно на Коен. Едва ли някой днес може да си спомни за Winter Lady без деликатните дантели от пиано, за Sisters of Mercy без ефирните звънчета, за Master Song без елегантните оркестрални краски. Те никога не се натрапват и се оттеглят толкова галантно, колкото са се появили, като минувачи, които свалят шапка за поздрав, след което продължават по пътя си. Тези малки щрихи допринасят за това албумът да не омръзва, и с продължение на години да разкрива своите различни детайли и смисли.

В следващия половин век Коен ще се пресъздаде неколкократно, обагряйки целия спектър от романтизъм до цинизъм. Предстоят му срещи с открити и разбити сърца, духовно себепознание в будистки манастир и преоткриване на вдъхновението в заника на своите дни. Но никога нищо не ще достигне чистотата на плочата, наречена простичко “Песните на Ленърд Коен”.

Advertisements