Текстът е написан за представянето на сборника „Образи и отражения“ на 7-ми март в литературен клуб „Перото“.

Трябва да разкажа своето съновидение.

Мракът бе навсякъде около мен и само в далечината виждах да просветват синкави отблясъци. Отправих се натам в пространството и след време, което ми се струваше малка вечност, се озовах пред необятно огледало. Бях безлик, без дрехи и единствено съвършено отразените движения по стъклото потвърждаваха, че това наистина бях аз. Докато се взирах в своето отражение, видях как зад мен се приближи висока слаба фигура с библейска брада и проблясващи искри в очите. Стреснат се обърнах щом мъжът започна да говори. Лодкаря Хàрон съм. Приготвѝ се, каза тихо, да те преведа през реката след година, след което безшумно, както бе дошъл, се отстрани, оставяйки в съзнанието ми до събуждането да отеква далечен плисък на вода, от който можех само да потръпна.

Когато се свестих, отгърнах празен лист и започнах да записвам всичко, което исках да изживея в последната си година – накъде да поема, какво да сътворя, с кого да споделя. Списъкът бе твърде дълъг, и с въздишка трябваше рязко да зачерквам идеи, хора и места, докато не останаха единствено най-важните. Щом приключих, осъзнах, че вече беше нощ, и понечих да отгърна поредния роман, който зачитах преди да угася, но се спрях. Ако ми оставаше едва година, какво исках да чета?

Недовършените страници или неотгърнатите корици?

Занимателното четиво или вдълбоченото творение?

Непрочетените класики или непознатите заглавия?

Родните патриарси или екзотичните персони?

Далечните първопроходци или местните последователи?

Симпатичните любители или безукорните майстори?

Злободневните листове или вечните истини?

Вглъбен в тези питания не прочетох нито ред, а и не мигнах през нощта. Нижеха се дни без да мога да ги разреша, което бавно губеше оставащото ми време в умисъл и униние. Бях на ръба на, тогава ми се струваше, единствения справедлив отговор на колебанието – безразборно, произволно четене до края на моята година, – когато като райска птица смисълът ме осени. Разбира се, бях премислял грешния въпрос – не какво, а защо да чета в изтичащите мигове. Едничката причина, за мен сега бе очевидно, бе да се обогатя, понеже в края на някои творби не сме същите, като в тяхното начало. Веднъж решил важния въпрос, за мен не беше трудно да намеря книгите, от които имах нужда.

До края на годината прочетох някои от тях, съвсем не всички; посетих далечни и чудати места, прекарвах време с ценни хора, докато в жарък летен ден, мисля, бе десетият на август, пясъкът ми не изтече. Въздъхнах и поех по пътя си. Свлякох се по своя воля в Гърлото на Дявола и по звуците от плисъка достигнах до реката Стикс. Седнах на брега, обгърнах коленете си с ръце и зачаках. Струваше ми се безкрайно дълго, докато не дочух отмерените звуци на Хàроновото гребло. Не помръднах и не се обърнах, и за моя почуда той просто ме отмина, продължавайки плаването си срещу течението. Отначало сметнах, че ще се завърне да ме преведе, но останах сам с мрака и ромона на реката. Озадачен закрачих към отблясъка на огледалото и каква бе моята почуда щом се взрях в себе си. Тялото ми бе обагрено от тигровите ивици на Борхес; по челото ми се спускаха къдрите на принца на Екзюпери; около мен кръжаха прелестните пеперуди на Набоков; а по езика си усетих чаения привкус на мадлената на Пруст.

Прочетените книги се бяха отпечатали върху плътта ми тъй както в моето съзнание, а лодкарят просто не бе ме разпознал. Оттогава зная, че животът ми зависи от книгите, които ще оставят отпечатък и всячески ги диря. Ако спра, това ще бъде краят.

Зная, че бягството ми е напразно; че след десет или петдесет години, все едно, ще прекрача неговата лодка; че Хàрон някога ще ме познае и ще иска за себе си това, което се полага. Сянката ми ще отпие от реката Лета; течението ѝ ще отмие всички отпечатъци и впечатления; ще остана пак безлик; ще забравя.

И днес нося две жълтици в джоба.

Advertisements