Далечен епизод

Не знам защо толкова време не бях прекъснал отношенията си с Емил. Инерцията на ученическите ни години някак продължи в студентството, макар и в различни факултети, а по-късно и в зрелия живот, когато той сведе дарованието си за числа до поставянето им в прилежни таблици, а аз безуспешно се опитвах да уловя живия живот в застинали кадри. С всяка среща разломът между интересите ни зейваше все повече, като неминуемо го запълвахме с разговори за познати – за чужди сватби и раздели, случайни срещи, нечий успех или провал, за когото и да е, стига да не е за мен или Емил, тук и сега, за нашите животи; и за няколко питиета да се почувстваме както някога, ухилени хлапаци, седящи на един чин.

Рано или късно, всеки разговор засягаше Лемура, наш съученик, когото считахме за грешен поради мудния му ум и бащата-чужденец. Беше се родил със злополучно съчетание на остър нос, тънки устни и изцъклен поглед – достатъчно, за да му залепим зложелателния прякор. До нас често достигаше поредната негова случка, която си разказвахме с шумен присмех – така веднъж някой го завел в казино, където на рулетка всеки път залагал на нулата (шансът да спечели, според него, бил едно към три – имало само черно, червено и нула); друг път го уволнили от магазин за дрехи, защото приел банкнота от преди петдесет години с много нули, но без парична стойност днес (Добре, че е той, да се посмеем, брат ми, казваше Емил)… Но винаги ще помня сцена от десети или единайсети клас, когато, изкаран на дъската да реши проблем по геометрия, стана целия червен, взирайки се в чертежа както аз – в звездите, без да мога да открия рисунъка през точките, който да изобрази Скорпиона, Рака или Водолея.

Веднъж Емил ухилен до уши влетя в кафето – добре ще се посмеем, каза, брат ми, познай кого видях – Лемура! – ей така, случайно, на път за новия апартамент на чичо, излизаше от сградата отсреща. Питах го какви ги върши в района, и няма да повярваш какво отвърна – връщам се, ми заяви, от репетиция по пиано! Възкликнах, от кога и колко често ходиш; почти година, три пъти на седмица, по час. Потупах го по рамото и пожелах успех – сега палячото ще става музикант! – но, чакай, най-доброто предстои, стаята с пианото е срещу терасата на чичо; наблюдавах следващия ученик на пианиста, вижда се съвсем прилично, можеш и да чуеш всичко. Взех ключа от апартамента, вдругиден си с мен на прослушването на Лемура!

Иска ми се сега да споделя, че се съгласих с неохота, че Емил някак ме принуди, но това би било просто заблуда; в края на историята, не съм забравил, вече се кисках гръмогласно и ми трябваше минута да възвърна способността си на членоразделна реч и да му кажа, там сме, голям майтап ще падне, идвам.

Половин час преди урока се бяхме разположили в шезлонги на терасата и нетърпеливо наблюдавахме отсрещния прозорец, от който ни делеше само безшумен вътрешен двор. Виждахме пианото странично, така че щяхме лесно да следим движенията на Лемура по клавишите. С леко закъснение, той влезе сам в стаята, без учител, макар това тогава да не ни направи впечатление, свали якето си, намести се на столчето пред пианото, отнякъде извади листa, навярно с ноти (струваше ми се, че петолинията бяха вертикални и много по-широки, но бях далеч, за да ги отлича; вероятно беше зрителна измама или игра на въображението), постави ги пред себе си, свали часовника от китката, остави го върху пианото, вгледа се в листата, повдигна ръце като за мощен пръв акорд и… ги отпусна на коленете си. Очаквайки да чуем силен звук, се спогледахме недоумяващо с Емил, след което отново се обърнахме към отсрещната стая. Докато се взирах в недокоснатите клавиши, най-напред ме връхлетя тишината, която щеше да бъде удавена в хармониите на пианото. Вероятно и преди е била там, ала тогава за пръв път ме порази целостта ѝ. Не е възможно този миг да е траял повече от няколко секунди, но го чувствах като вечност, сякаш бях напуснал времето. Обратно ме върна дребен шум, проскърцване на стола; последваха безброй други – далечното движение на автомобили, плясък на криле, спокойният вятър, ежеминутното отгръщане на страниците с ноти, дишането на Емил, моето собствено – всяко от тях дребно петънце върху съвършено бялото платно на тишината, докато тя съвсем изчезна от слуха ми, и се чудех дали наистина съм я чул, или просто съм си я представил. Помислих, че сигурно никога няма да има тишина.

Щом след малко повече от четири минути и половина Лемура внезапно стана и затвори капака на пианото, Емил, изтръгвайки ме от съсредоточеността, ме придърпа рязко да излезем и да го пресрещнем, уж случайно.

Лемур, какви ги вършиш, пак ли репетиция? Да, момчета, трудно е, концертът наближава. Концерт? Къде? Кога? Нали ще ни поканиш? Другия четвъртък вечер, не тук, в концертна зала, ще свиря на роял… Не мога да ви настаня, няма никакви места… Не, не мога, съжалявам, трябва да вървя… – Отклонявайки упорството ни, Лемура се отправи към дома си, докато ние продължавахме да подвикваме с насмешка подир него, искайки покана за концерта. Щом той се изгуби зад ъгъла и престанахме да хихикаме, казах на Емил, брат ми, нека оставим човека на мира, нещо не е в ред, или поне сега, когато си припомням този епизод, ми се иска да съм го казал и е останало така в паметта ми, което е същото. Така или иначе, той беше непреклонен – другия четвъртък сме пред тях, знаем го къде живее, ще го проследим до залата, където и да е, и, сега ми хрумна нещо находчиво, ще го запечатаме за поколенията, ще го запишем, ще си взема микрофона! Добре ще се посмеем, брат ми!

Добре ще се посмеем, брат ми… Едничко изречение, в което всички наши разговори се сливат в паметта ми. Пред мен сега изникват вкупом полупразните локали в мъртвите часове след полунощ; кладенците алкохол, които поръчвахме и пресушавахме безспирно;  вездесъщият воал от мътен никотинов дим, и, иззад него, отекващият до безкрайност кикот, моят или на Емил, всъщност и на двамата, защото гласовете ни се срастваха в необятен вой на подигравка Обстоятелствата бяха различни, но плочата на разговорите ни прескачаше все по същите извивки, с такава лекота довършвах грубостите му, толкова естествено той изричаше мислите ми, така съвършено, като в огледало отразявахме ехидните си гримаси, че околните се питаха дали не сме братя, дали не сме близнаци.

В късния следобед на онзи четвъртък като в шпионски филм Емил и аз причаквахме Лемура, паркирали близо до семейния му дом. Скоро той излезе, за наша изненада, във фрак и с папийонка, което накара Емил да възкликне – Това ще е велико, брат ми! Проследихме го до малка сграда на няколко пресечки, която според изтъркания надпис бе културен институт. Емил безшумно се доближи до входа и постави крака си на вратата, след като Лемура я отключи. Не го бях виждал да проявява подобна ловкост и пъргавина; вероятно идваха от дяволития му ентусиазъм. Внимателно влязохме в залата; на сцената в контраст с прашния салон и покривалото върху седалките стоеше лъснат черен роял, който Лемура отваряше и настройваше. Придвижихме се до купчина картонени декори зад него и се опряхме там, така че той да бъде с гръб към нас. Докато Лемура вадеше своите листа и ги поставяше пред себе си, Емил лукаво ми смигна, тихо извади малък микрофон от джоба си и го постави заедно със записващо устройство върху картоните. Погледнах към рояла, където Лемура явно вече бе готов, поемаше дълбоко въздух и се взираше в нотите, оттук ги виждах, мънички мушици в плен на паяжина от петолиния. Той отново повдигна ръце за първия акорд.

Не зная как бих могъл да сведа до думи това, което последва. Почувствах, че съществувам истински. Излязох извън времето. Тези мигове на откровение белязаха посоката, която животът ми пое; и до днес се завръщам към тях в опит да ги разбера. След време щях да узная, че съм чул Шопеновите ноктюрни в тяхната последователност; че Патрик Родолфо – защото това бе неговото име – ги свиреше с виртуозна сдържаност и с прециозност на предела на човешкия слух; че можеше да отнеме от тишината необходимото със звука си, тъй като я бе овладял до съвършенство; че тук и сега, пред никого, свирейки за себе си, той общуваше с неземното; – но всичко това осмислих по-късно; тогава единствено изпитвах чувствата, които музиката пораждаше в мен. Простори от спокойствие, разсичани от бездни от гняв. Съмнение, изличено от екстаз. Дълбока скръб, съжителстваща с пролетна игривост. И повече от всичко друго, върхово смирение и безпределна благодат. Огледах се в Емил. Сълзите се стичаха по скулите ни като ручеи, а щом погледите ни се срещнеха, сякаш искахме да се упрекнем – Не сме за тука с тебе, брат ми!… След като Патрик отпусна последния акорд, той като че ли не заглъхна, а остана да ехти в безкрая.

За мое учудване, смирението по лицето на Емил бе внезапно изличено от разкривени гневни черти, оголващи резците му. С животински вик той рязко скочи върху Патрик, прекъсвайки съвършения звук. Хвана го за фрака и започна да го блъска свирепо в рояла, който сега издаваше единствено първичен шум, усилван от виковете на Емил – Как смееш! Идиот! Маймун! За какъв се мислиш! Как смееш!… Всяка негова дума разпалваше в мен ярост, каквато не бях изпитвал преди. Хвърлих се на гърба му и го повалих, освобождавайки окървавения Патрик от хватката. С коляно го ударих където беше уязвим, след което станах и продължих да ритам в стомаха, в главата, където ми падне, докато не престанах да чувам гласа му и той не остана неподвижен на пода, мъртъв за мен. Задъхан се опрях на рояла, докато се опомня; клавишите бяха обагрени с алени пръски. В далечината чувах стъпките на Патрик, който бягаше през коридора. Прибрах паметта от записващото устройство и бавно напуснах залата.

*

Заживях другаде и се захванах с нов занаят. Дните ми до възрастта за отдих бяха изпълнени от него, а едва напоследък откривам завършеност и смисъл в кадрите, които снемам. Години наред се завръщам към случилото се, но никога не преодолях срама си и не се извиних на Патрик, вероятно вече покойник. Сега, докато нахвърлям тези редове, слушам приглушения запис; не съм го споделял с никого. Той единствен разпръсква смътни отблясъци върху спомена, който Времето неумолимо притегля към себе си.

Реклами