За прославата и паметта

Текстът е написан за портала „Култура“ (където са налични и илюстриращите фотографии).

Когато преди няколко седмици ненадейно се озовах в Музея на Югославия в Белград, първоначалната ми изненада от желанието на моите спътници да го посетят бързо отстъпи на любопитство към съвременното себевъзприятие на някогашните югославяни, както и на интерес към сегашното им отношение към недалечната история, което, мислех, музеят щеше да разкрие. В това отношение, преживяването изненада, но не разочарова. За да подредя впечатленията си, първо ще опиша видяното, след което ще го анализирам и накрая ще го свържа с някои по-значими въпроси, приложими и в българския контекст.

Обиколка на музея

Музеят се помещава в обширен парк извън центъра на Белград и включва три здания – основна сграда, именувана “Музей на 25-ти май” (рождената дата на Йосип Броз Тито); стария музей, функциониращ като отворен склад, и “Къщата на цветята”, някога зимна градина, а днес – мавзолей на югославския ръководител. Музеят функционира в сегашната си форма от 1996 г., като преди това е бил мемориален център на Тито, в който са се съхранявали архиви, подаръци, колекции и пр.

Основната сграда на музея в своята импозантност напомня резиденция “Бояна” (понастоящем Национален исторически музей). Донякъде изненадващо, постоянна изложба липсва, а нейните зали се използват само за временни. Тази, на която попаднах, бе озаглавена “Тито в Африка – изобразяване на солидарността” (27 юни – 3 септември 2017 г.), курирана съвместно с изследователи от Университета в Екзетър, Великобритания. (Необходима е кратка скоба – Тито е основен инициатор на “Движението на необвързаните държави” – блок от страни, които не са членове на военни съюзи, сред които Индия, Египет, Индонезия, Гана и редица други представители на развиващия се свят. Тази статия не се фокусира върху историческата конкретика или оценка на политиката на Тито в това направление, а върху нейното представяне в изложбата.) В мащабна мраморна зала са подбрани фотографии, изрезки и артефакти от посещенията на Тито в африканските страни. Хронологията е представена интерактивно чрез карта на континента, свързана с таблà за всяко негово посещение. Дизайнът е атрактивен, като с различни цветове акцентира върху няколко направления на политиката на Тито (солидарност; анти-колониализъм; протоколни посещения; “другия/другост”, the other/otherness, крайъгълна концепция в пост-колониалните изследвания). На фотографиите виждаме Тито с египетския лидер Насър; посещението му в Алжир в контекста на Алжирската война срещу Франция; как млади африканци носят портрета му; как той и жена му Йованка са се накичили с традиционно африканско облекло; как е на сафари “за солидарност” (sic)… В по-малка зала са изложени част от подаръците, които е получил по време на тези посещения: някои от тях – произведения на изкуството; други – просто гоблени с ликовете на техните податели, като например самопровъзгласилия се за император на Централна Африка Жан-Бедел Бокаса. Останалите няколко зали в сградата бяха внушително празни, очаквайки по-мащабна временна изложба.

Старият музей, дом на изложбата “Складът отваря”, наподобява дълъг коридор с витрини от двете страни, в които са изложени тематично хиляди предмети: костюмите на Тито; униформата на Тито; бюрото на Тито; кореспонденцията на Тито; снимките на Тито (видимо добре приет и от Брежнев, и от Кенеди); подаръците на Тито (сред които и изящества на приложното изкуство); ежедневните предмети на Тито (телевизор, телефон, грамофон, пишеща машина…). Изглежда всички налични експонати от архивите на Тито са извадени на показ тук. Югославия извън Тито е представена от няколко плаката на Милошевич и флаговете на отделните републики.

“Къщата на цветята” е малка постройка с пирамидален покрив, в чийто център стои масивният мраморен гроб на югославския лидер. В него е положена и жена му Йованка, макар това да е упоменато единствено с дребен шрифт в брошурата. Екзотични цветя растат до мраморните плочи, а покрай тях се влиза в два малки странични коридора. В единия е изложена колекцията от щафети на Тито, подарени от младеждки сдружения по повод Деня на младостта, честван на рождения му ден; както и карта, на която са отбелязани всички държави, изпратили делегация на неговото погребение през 1980 г. В другия има макет на влака на Тито и карта на Югославия с ежегодния негов маршрут, отбелязващ революцията. Изложбата свършва с незаобиколимо преминаване през музейния магазин.

Разбор на проблемите

Най-очевидната слабост на Музея на Югославия е решението югославската история да се разглежда изцяло чрез фигурата на ръководителя, т.е. това е своеобразен музей на Тито. Югославските народи са представени чрез даровете към Тито; югославската младеж осъществява себе си чрез щафетата за Тито; отношенията с другите държави и народи са функция на посещенията на Тито и на това кой е уважил погребението му. По този начин се създава негласно внушение, според което йерархията и силната концентрация на власт са възприети като нормални. Впрочем, колекцията от всички негови притежания е съпоставима с изложби, илюстриращи разточителството на абсолютните монарси от старите режими.

Това е пряко свързано с друг тежък проблем на музея – неговата непредставителност. Липсват информация и експонати за каквото и да е, извън фигурата на лидера – например за културни постижения, икономически въпроси, политически събития, бит или ежедневие; още по-малко равносметка на този период или опит за обяснение на последвалия разпад. Съдейки по експонатите, човек би си помислил, че историята на Югославия и региона приключва с кончината на Тито. Разбира се, няма напълно представителен музей – това би бил музей на всичко минало, който по борхесов маниер би заел пространството на настоящето, – но Музеят на Югославия очебийно се разминава със заявената си цел. Това не е дори музей на единия процент; това е музей на Единия.

Институцията обаче е неуспешна дори и в тази си функция поради третия сериозен недостатък – липсата на критическа дистанция. Безспорно, в тоталитарна система, фигурата на лидера е ключова, което предопределя историческия и музейния интерес към нея. Същевременно, връзката между Музея на Югославия и Йосип Броз Тито не е такава на изследователска дистанция, необходима за осмисляне и оценка на периода, а на прослава – при това едностранна и недопускаща критика. Така изложбата “Тито в Африка” успява да преведе събитията на академичния новговор на пост-колониалните изследвания, но не и да ги подложи на относително безпристрастен анализ. Учудващо липсват етичните измерения на връзките, които Тито изгражда с африканските държави – гореспоменатият Жан-Бедел Бокаса например е военен диктатор, чиято жестокост най-добре е илюстрирана от убийството на над 100 ученици, за което е отговорен, но няма да прочетете това в брошурата, нито в обяснителните надписи из залата. Когато обаче виждаме снимка на бял човек в бял костюм (Тито), заобиколен от чернокожи и повалил лъв на сафари – кадър, който предизвиква единствено повдигане на вежди, – прочитаме детайлно, че не трябва да тълкуваме видяното като расизъм или проява на колониалистко отношение поради специфичния контекст на африканската дипломация в периода. Всеки надпис в целия музеен комплекс обяснява действията на Тито с презумпцията, че са правилни; т.е. създава впечатлението, че той е непогрешим. В този ред на мисли, Музеят на Югославия митологизира образа на вожда, а Музей за прослава на Тито би било много по-точно название на институцията.

Конструиране на памет

Обсъдените проблеми позволяват да разгледам въпроси с универална значимост, включително и в българския контекст, като тези за възприятието на историята и колективната памет. Преди всичко, трябва да отбележа, че поради редица причини (сред които непознаваемостта на миналото в неговата цялост и невъзможността за абсолютна точност в предположенията за причинно-следствени връзки) няма единна История, а единствено възможни, повече или по-малко вероятни истории. Фактът, че до ден днешен има различни исторически прочити за събития, отдалечени с хилядолетия, е несъмнен аргумент за това. Опитът за осмисляне на събитията е само възможен разказ на историята, или наратив, който неминуемо включва подбор на факти и тяхното тълкуване.

В музеен контекст, наративът се създава чрез подбора и подредбата на експонати. Вече илюстрирах как непредставителният подбор може да създаде изкривена представа за обекта на изложбата в Музея на Югославия. Същевременно, редът в който са показани експонатите също влияе на възприятието[1]. В киномонтажа, eфектът на Кулешов е идентичен похват – съпоставката на два кадъра един до друг предизвиква нов смисъл, различен от този на кадрите поотделно. Бихме възприели различно фотография на Тито, говорещ от трибуна, в зависимост от това дали до нея има кадър от манифестация, или такъв от потушаване на Хърватската пролет. В зависимост от подредбата и търсения наратив, експонатите също така могат да придобият и нов смисъл, разминаващ се с реалността – достатъчно е да погледнем Орхан-Памуковия Музей на невинноста в Истанбул, дом на колекция от реални предмети, илюстриращи напълно фиктивна история.

Това е от особена важност при колективната, или историческата, памет. Тъй като тя най-често не е свързана с лични преживявания и спомени, то почти винаги има посредник между индивида и разказа за нея – бил той музей, лектор, книга или учебник. Това неминуемо създава възможност за изкривяване на наратива в нечия полза от страна на посредника. Сюзън Зонтаг например отхвърля концепцията за колективна памет изобщо, предлагайки по-точния според нея термин “колективно наставление” (collective instruction)[2]; а друг изследовател я определя като “форма на политически мит, който е наратив за миналото на дадена общност, изграден от подбрани (исторически точни или не) събития, и който има капацитета да предизвика емоции и да произведе или измени поведението на членове на тази общност”[3]. Без да взимам думите им безкритично, историческата памет не се изживява, а се изгражда; или казано на езика на социалните науки, се конструира. В този контекст, отговорността на музеите като институции, изграждащи националната историческа памет, е огромна.

При наличието на критическо мислене, мога просто да погледна на музеи като този на Югославия като на неубедителен наратив и да остроумнича със спътниците си. Ако такова липсва обаче, независимо дали то още е в процес на изграждане, като при учениците, или периодът за това е бил безвъзвратно пропуснат поради други обстоятелства, последиците са сериозни, тъй като индивидът не възприема видяното като наратив, възможен разказ, а като самата История. Това е и огромният риск при възможното изграждане на музей в монументална сграда на планински връх, който ще оставя неназован. Представяйки силно идеализиран и изкривен наратив, Калиопа би могла да предяви претенции към Клио.

 

____

[1] Carrier, D. (2003). Remembering the past: Art museums as memory theatres. The Journal of Aesthetics and Art Criticism, 61(1), 61-65.

[2] Sontag, Susan (2003) Regarding the Pain of Others. New York: Penguin Books, стр. 76.

[3] Dutceac Segesten, Anamaria (2011) Myth, Identity and Conflict: A Comparative Analysis of Romanian and Serbian History Textbooks. Plymouth: Lexington Books, стр.2.

In memoriam

„Честни хора има. Но дори и да нямаше, това не би оправдало собствената ни срамотност.“

– Кристиан Таков (1965-2017)

В среда, в която непочтеността е норма, и във факултет, в който легализмът е приет за право, той говореше за Етика, Справедливост, Отговорност и Добро. Независимо от повсеместния релативизъм, отсъждаше с абсолютен критерий. И можеше да го прави, заради единението на делата с думите. In pace requiescat.

В защита на хуманитарното образование в училищата

Проблемът с преподаването на хумантирани дисциплини в гимназиите вероятно е усещан с десетилетия от всички, имащи допир с образователната система, но напоследък неговите проявления оголват всецяло сериозността му. Нарастваща част от днешните зрелостници са неспособни да осмислят прочетен текст, да подредят мислите си в логически верни съждения, дори да пишат грамотно; летвата на матурите е безпрецедентно ниска, като даже изпитите след 7-ми клас са по-трудни. Всички тези и други сходни и производни белези биват отчетени както от резултатите от матурите и външното оценяване, така и от редица международни изследвания като PISA.

След закъснялото почти с десетилетие приемане на нов Закон за училищното и предучилищното образование, бе дадена заявка за значима реформа, която да бъде въведена по същество с приемането на нови държавни стандарти и учебни планове. Обсъжданите варианти обаче, поради нежелание или недостатъчен аналитичен капацитет, не само не предлагат цялостно решение на проблема, а дори не са насочени към основните причини за неговите проявления.

Накратко, предлаганото е част от часовете от т. нар. “философски цикъл” да бъдат заети от нов предмет, наречен “гражданско образование”; часовете по изкуства да бъдат намалени наполовина, както и тези по езици в езиковите гимназии (макар че по решение на директорите последните биха могли да бъдат възстановени).

Как и защо учим философия

Първият проблем, който се очертава, е в това как се преподават въпросните дисциплини. “Философският цикъл” (всъщност състоящ се от философия, логика, психология, етика, право и “свят и личност”) е един от предметите с малко часове по програма, като е сред тези, които се преподават като “притурка” за “тези, които ги интересува”. Ако все още имам остатъци от речника на 16-годишните, то за гимназиста словосъчетания като “философска антропология”, “свят и личност” и “гражданско образование” означават единствено “свободен час”. Без промяна в подхода на преподаване и поставяне на акцент върху тези предмети (не непременно чрез повече часове, но със сигурност под някаква форма в оценяването и матурите), резултатите от преподаваното, които могат да бъдат изключително важни и значими както за гимназистите, така и за обществото, биват оставяни на произвола на това дали учителят е достатъчно амбициозен и инициативен, каквито повечето, уви, не са. А отделните философски дисциплини наистина могат да имат чувствителен ефект върху светогледа на юношите и обществените отношения:

• “Чистата” философия поставя пред нас големите въпроси – за битието, щастието, любовта, общественото устройство и т.н. Добре преподавана и провокираща към мисъл, тя би насочила гимназиста по пътя на себепознанието и обяснението на своето място в общността и света. Ако българите днес са безкрайно суеверни и вярват сляпо на религии, на секти или на Ванга (или на всички тях вкупом), то е, защото в подходяща възраст не са им били дадени аналитичните инструменти за съмнение и обяснение. И да, има необясними неща – всъщност, всички големи въпроси са без еднозначен отговор, – но именно това прави лесните обяснения, щедро предлагани от врачки и продавачи на вяра, още по-неправдоподобни. За жалост, философията се преподава като “разказвателен” предмет (концепция сама по себе си дълбоко сгрешена и почиваща на обърканото схващане, че паметта е интелигентност, още по-ирелевантно в информационната епоха), което свежда голяма част от материала до изброяване на “-изми”, имена, години и заглавия. Със сигурност е необходим по-достъпно предаден материал, систематизиран по теми като “щастие”, “общество” и пр.
• Формалната логика е изключително практична дисциплина, вопиющо необходима всекиму. Способността да се представят тези чрез логически верни съждения и аргументи е приложима в абсолютно всяка област на човешкото познание, както и в практиката. Няколко тома не биха стигнали, за да се опишат всички позитивни последици, които добре усвоената логика би имала. Бих се ограничил с това, че неспособността ни на общество да водим градивни дебати и спорове, които да доведат до синтеза и позитивни резултати, е пряка последица от непознаване на методите на логиката. В противен случай, знаем, всичко свършва ad hominem.
• Етиката е дялът от философията, който разграничава добро от зло, съответно справедливо от несправедливо и почтено от непочтено. В общество, затънало в криворазбрания абсолютен релативизъм (сам по себе си оксиморон) на “той не е идеален, следователно е маскара като всички”, всеки се нуждае от отправни точки в лабиринта на изборите, които (ще) трябва да прави. И със сигурност е по-добре тези насоки да бъдат дадени чрез критическа философска мисъл, отколкото от някоя догма, какъвто и цвят да е тя.
• Правото е връзката между абстрактната идея за справедливост и нейното приложение в заобикалящия ни свят. Основни познания по материята са необходими на всеки гражданин, тъй като рано или късно той ще има своя сблъсък със закона. Изучаването на право в гимназията обаче дава и представа за основни демократични принципи като гласуването, разделението на властите, основните човешки права. Съществуването като пълноценен индивид в обществото без тези познания е невъзможно.
• Психологията ни помага да разберем по-добре самите себе си, както и другите. Тя е път към пълноценно общение.

В този контекст, обособяването на гражданското образование в самостоятелен предмет само по себе си няма да доведе до качествена промяна нито в подготовката по тази материя, нито по останалите философски дисциплини. Първо, защото материалът вече се изучава под някаква форма в рамките на правото, и второ, просто защото не се изучава “сериозно”. Без да осъзнае и разреши този фундаментален проблем, всякакво преразпределение на часовете и съдържанието е преливане от пусто в празно.

Какво ни казват изкуствата?

Хуманитарните дисциплини в училище са пряко свързани с преподаването на изкуства. Развитието на културата и изкуствата разграничават примитивните от цивилизованите общества. Усвояването на основния инструментариум за тяхното разбиране е привилегия, която не винаги е била достъпна за всеки. Произведенията на изкуството помагат да обясним света около себе си, да възпитаме ценности и да развием усет към красивото. Тоест всичко, което круширалата морално Българска православна църква периодично представя като аргумент за изучаването на религия, но без догмата и без риска от религиозна омраза. В преподаването на всяко от изкуствата има специфични проблеми.

Без да навлизам в детайл, който би отнел десетки страници, програмата по литература страда предимно от прекомерен акцент върху националното, който бих окачествил като провинциализация, и догма върху тълкуването. Вбиват се съждения като например “Вазов е велик писател” и “Ботев е велик поет” без да се акцентира върху това защо това е така, и какви именно са качествата на големите писатели и поети, които ги отграничават. Същевременно, учебниците страдат от съдържание в най-тягостните традиции на критиката на късния соц, и ако четенето на “Пространно житие на Константин-Кирил Философ” и “Живот и страдание грешнего Софрония” не са убили интереса на гимназиста към литературата, то въпроси като “Какво е искал да каже авторът?”, обилната терминология и писането на чутовния и безсъдържателен жанр “литературно-интерпретативно съчинение” ще направят своя coup de grâce.

Световната литература от своя страна е представена с малък на брой “букет” от световни класики, които приключват в 10-ти клас и с началото на XX век. Логиката на този подход е, че учениците, които учат в езикови гимназии, ще изучат обстойно съответната национална литература, а тези, които не са в такива училища, ще се концентрират върху собствената си специалност. Това е дълбоко погрешно – в първия случай, защото няма никаква логика да се изучава Камю, а не Конрад (или обратното), а във втория, защото зрелостникът (предполага се) познава изоснови творчеството на Елин Пелин и Вазов, но не е и поглеждал Стайнбек, Фицджералд, Борхес. Програмата по литература и методът на нейното преподаване имат нужда от същностна промяна, която да представи най-доброто от нашите писатели в контекста на световните образци. Само така четенето може да бъде направено интересно за мнозинството от гимназистите. Добра идея е и да се създадат избираеми часове по творческо писане.

В обсъждания план часовете по музика и изобразително изкуство са свити наполовина, което е сериозно отстъпление. Често тези часове биват свеждани до “рисуване” и “пеене”, с неизказания аргумент, че са полезни само на децата с талант, и че последните така или иначе ще отидат я на допълнителна школа, я в специализирано училище. Това, разбира се, е еснафско схващане. Часовете по музика и изобразително изкуство са толкова само за музиканти и художници, колкото тези по литература са единствено за писатели. Певческият или рисувателният талант са предпоставка за интерес към областта, но свеждането на възможността за познание на изкуствата до чисто техническите възможности на ученика да възпроизведе мелодия или да оформи графика е изначално погрешно разбиране за смисъла и целта на обучението. Именно затова следва програмата по тези предмети да акцентира не върху техническото усвояване на похвати, което наистина е мъчително за по-малко талантливите, нито върху информация, която днес така или иначе е достъпна за секунди, а върху това изкуството да бъде направено достъпно за гимназистите, както и да бъде пробуден интерес към него. Помня учител по музика, който много държеше “да не се излагаме” и от “кумова срама” да знаем поименно оперите на Верди. Съучениците ми до ден днешен възпроизвеждат екзотични заглавия от Вердиевия каталог като “Алзира”, “Битката при Леняно” и “Сицилианска вечерня”, но никой, освен проявилите интерес извън училище, не познава основите на оперния език, на това как Верди комуникира и представя своите идеи. Помня и тежките си безуспешни опити да щриховам светлосянка, завършили с дълбока фрустрация и юношеска ругатня. Малцина даскали обаче обръщат внимание на нещо толкова по-основно и достъпно като това как да гледаме картини и как да осъществим връзка с платната. Още една недомислица е, че часовете по музика и изобразително изкуство в неспециализираните гимназии секват в 9-ти клас, тъкмо когато младият индивид почва да съзрява за големите теми, които творците представят.

В много европейски страни в училищата има часове и по кино, което безспорно е най-достъпната и синтезирана форма на изкуство за гимназистите. В тях се прожектират и излъчват някои от утвърдените шедьоври на световното кино, които след това се тълкуват и обсъждат. Бихме могли да заимстваме тази идея поне като експеримент (печеливш и в двата случая). А и всеки заслужава да види творенията на Фелини, Орсън Уелс и Франсоа Трюфо; защо не и сред върховете на българското кино.

*

В никакъв случай не противопоставям хуманитарните дисциплини и изкуствата на другите науки и предмети, изучавани в училище. Необходимата промяна е в подхода на тяхното преподаване, не толкова в конкретния брой часове. Съвсем нормално е акцентът в математическите гимназии да бъде върху точните науки, този в езиковите – върху хуманитрарните и т.н. Същевременно, има причина в музикалното училище да се преподава и математика, или в езиковите гимназии – физика. За да има цялостно възприятие от света около себе си (което все пак е целта на гимназиалното образование), човек трябва да има представа от основите на различни области на познанието. Този факт е осъзнат и от западните университети, в които студентите са задължени да вземат дисциплини извън техния факултет. Нормално е всеки ученик да има по-силни и по-слаби страни, като е крайно време да се разделим със зубраческата концепция за “пълен отличник”, създаваща единствено комплекси, включително и у самите “отличници”.

Схващанията, залегнали в образователната система, че единствено хуманитаристи трябва да изучават (сериозно) хуманитарни дисциплини, както и че изкуствата са за богобелязаните хора на изкуството, имат съществени негативни последици. Преди всичко, не се зачита стремежа на всяко човешко същество да се замисли за своето място във Вселената. Никой не може да даде отговори, но всеки заслужава да чуе въпросите. Също така, не се признава наличието на усет към красивото, както и необходимостта той да се култивира. Това е и един от корените на грубостта в обществените и личните отношения у нас.

Наред с това, тези схващания имат и една изключително съществена социална последица: изолацията на българската интелигенция. Този похват, осъзнат или не, е присъщ на авторитарни и тоталитарни общества, в които интелектуалните елити трябва да бъдат ограничавани, наблюдавани, купувани, и, най-вече, оставяни без истинска връзка с народа, с обикновения човек. В западните езици думата “интелигенция” е заемка от руски и се използва най-вече при описание на други общества, тъй като концепцията не е приложима. Да, навсякъде има интелектуален елит, който твори и цени високо изкуство и т.н., но у всеки по-образован човек, независимо от неговото поприще, има основно разбиране за литература, музика, кино; има потребност за култура и уважение към нейните дейци. Паралелът с България преди 1944 не е изцяло уместен, тъй като тогава образованието и грамотността са били на значително по-ниско ниво. И все пак, следосвобожденското поколение творци никога не биха достигнали такава популярност преживе, ако нямаха значителна част от обществото, която се интересува и цени тяхното творчество. Днес, липсата на връзка между интелигенцията и народа от своя страна води до множество негативни последици, най-съществената от които е неучастието на истинския интелектуален елит в обществения живот извън областите, които го засягат пряко. Затова и управляват недостойните.

Въпросът за образователната реформа и новите учебни планове е в свойта същност политически; един от най-основните политически въпроси изобщо. Дебатът засега засяга единствено повърхностни негови аспекти, без да обхване сърцевината. В крайна сметка, всичко се свежда до следната дилема: ако безплатното и задължително образование спомага за изграждането на осъзнати индивиди с критична и логически аргументирана мисъл и изградена ценностна система, стремящи се да обяснят света и общността около себе си, то те неминуемо ще имат по-високи изисквания спрямо своите управници и ще дават по-трудно своя глас за тях. Основният въпрос е дали политическата класа, олицетворена в случая от законодателната и изпълнителната власти, е достатъчно далновидна да осъзнае позитивното влияние, което след години ще има подобна мярка както върху всички слоеве на обществото, така и върху нея самата, или ще крепи докато е възможно своята къщичка от карти, наричана “статукво”, опитвайки се да промени нещата по начин, който да остави всичко същото.

В заключение бих искал да отбележа един фактор, който никога не бива вземан предвид при кое да е обсъждане на образователна политика: времето на учениците. Всеки недомислен или остарял учебен план губи стотици часове от живота на всеки младеж; всеки анахронистичен метод единствено създава скука и отблъсква ученика от материята; всяка преподадена претоплена полуистина се връща като бумеранг в обществото години по-късно. Макар времето да има свойството на филтър за хубавите и приятни мигове от даден период, съм убеден, че всеки има подобни спомени. Съзнавам, че образователната политика винаги изостава с едно поколение, но това не снема отговорността ни на общество при изграждането на непълноценни индивиди.

Величието на Георги Марков

Последвайки похвалното, макар и дълго закъсняло решение на Столичния общински съвет за изграждане на паметник на Георги Марков в София, съвсем логично последваха дискусия и интерес към недостатъчно познатия писател и дисидент, загинал в избрано изгнание в Лондон. Стремейки се да заглуши съвсем естествения инстинкт на българина към творчеството на автора, Пропагандата предприе поредица от публикации, изкусно служещи си с полу-истини, подвеждащи намеци и тънки лъжи, целящи да омаловажат неговите писания и дело. Като най-представителна такава, обхващаща всички общи за публикациите моменти (или простичко казано –  “опорни точки”), бих репликирал статията на Калин Тодоров от в-к Дневник, озаглавена “Как чадърът застреля твореца”.

Накратко, тезите му са следните: Марков е бил успешен писател в България и заминава от литературна амбиция за величие, оказала се над възможностите му; в чужбина е лишен от вдъхновение и не пише значими работи; забърква се в неизяснени до днес игри на големите разузнавания; убийството му може да е резултат и от намеса на западните сили, като не е изключено и да е умрял от естествена смърт.

Преди да коментирам тези съждения, трябва да направя уточнение. Калин Тодоров е син на Станко Тодоров, министър-председател при Тодор Живков през 70-те години; Владимир Береану, на когото той се позовава, е оповестен от Комисията по досиетата за сътрудник на Шесто управление на Държавна сигурност. Далеч съм от мисълта да правя лични нападки за хора, които не познавам, или да лепя етикети, но четейки тези публикации, трябва да бъдем наясно, че са писани от хора, близки до управленския елит на режима, който Марков изобличава.

Дисидентството

В България Георги Марков наистина е успешен писател. Както пише Тодоров, радва се на големи тиражи, безброй почести, “[обикаля] с луксозно БМВ скъпите ресторанти в компанията на най-хубавите жени”. Но за разлика от мнозината трубадури на режима със съмнителен талант, е наясно с цената на всичко това и не се самозаблуждава за компромисите, които е правил с творчеството си. Да, романите му се издават в десетки хиляди, но те никога не са толкова остри, колкото той би искал. Дори и да си е извоювал относителна свобода в писанията[i], той не се залъгва за автоцензурата, която си налага. Да, пиесите му се поставят и посещават, но както текстовете, така и постановките са компромиси, а не смело изкуство. Да, Георги Марков е постигнал всичко, което обикновеният българин тогава не би и сънувал – охолство и място сред социалистическите патриции и полубожества на Живковата трапеза. И го захвърля. Захвърля го, защото не му е позволено да пише каквото иска и както иска; защото не може да изрича на глас своите мисли. Захвърля всичко заради Истината. Отричането на удобен живот с почести на сянка за изгнание в името на Истината не може да бъде бягство. Просто защото е подвиг.

Подвеждащо, а и противоречащо със себе си, е съждението, че Марков заминал с амбицията да бъде литературен мост между България и света подобно на Иво Андрич за Югославия и на Йонеско за Румъния, но се провалил заради слабия си английски, за разлика от Набоков и Конрад. Андрич, Йонеско, Казандзакис и други световнопризнати писатели от малки страни пишат на собствения си език и са толкова добре приети заради универсалността на идеите си; Набоков и Конрад пишат на английски, при това овладели до съвършенство няколкостотинхилядното словесно богатство на тази реч. Едва ли целта на Марков е била да застане до тях; едва ли той се е самозаблуждавал, че би могъл на средна възраст да усвои до такова великолепие чуждия за него език. Дали той е бил “слаб” може да съди единствено този, който е разговарял с него в англоезична среда. Със сигурност е бил достатъчно добър, за да изразява чувствата си към съпругата си Анабел, както и да създава искрени приятелства в островната страна.

Убийството

Тезата на Тодоров, че западните разузнавания са замесени в убийството на Марков би могла да бъде теоретично възможна, ако не бяха някои факти, прекрасно представени в международната документална продукция на БНТ, ZDF и ARTE “Накаран да замлъкне”. Ако Държавна сигурнст наистина не беше свързана със смъртта на писателя, то надали точно в деня, в който Анабел Маркова стъпва на българска земя и е приета със зловещо лицемерни любезности от Петър Младенов, щяха да изчезнат документите от архива, които отговарят на всички въпроси. Освен това, датата на покушението съвпада с рождения ден на Тодор Живков, и шансът това да е случайност е точно 1/365. Тоест, статистическата вероятност убийството да е подарък за годишнината на дребния диктатор в най-добрите средновековни ориенталски традиции е 99.73%. Тодоров подчертава, че Марков е чел своите репортажи по BBC, Свободна Европа и Дойче веле три години преди смъртта си. Вероятната причина за това ни се изяснява от факта, че в един от последните такива, “Срещи с Тодор Живков”, във велик момент на българската литература (този с циганчето-акордеонист и поетите от ловната дружинка) писателят с ненадминати злъч и язва изобличава Живков такъв, какъвто го е видял.

Журналистическото разследване показва, че освен италианецът, към когото сочат всички документи и следи, и който е уклончив в отговорите си, в атентата участва и български дипломат, като не е изключено той дори още да е на служба. Българската държава дължи ако не на органите на реда – давността действа, – то поне на обществеността признанието за това кой е отнел живота на един от най-талантливите ни и достойни творци. Като че ли отговор на въпроса “защо” не е нужен.

Версията за естествената смърт е още по-абсурдна. Наред с горните документални аргументи, тези с медицинско образование биха останали силно скептични към вероятността човек да умре внезапно от болка в десния крак и лошото време в Лондон.

Литературата

Но най-подвеждащи и вредни са твърденията, че в Англия Марков не пише значими произведения и че “Задочните репортажи” не били “голямата литература, за която е мечтаел”. Сиреч, не са лоши, но не са нищо особено; не си губете времето да ги четете, Марков е далеч по-добър писател когато (по собствени признания) се е самоцензурирал и съобразявал с рамката, заложена “отгоре”. Именно с такъв злокобен финес Пропагандата се опитва да манипулира читателя, с едничката цел той да не отвори Репортажите. Защото зачете ли страница първа, откъсването от четивото се свежда до физиологични нужди и неминуемо води до осъзнаването на следния факт: “ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ” Е ВИСОКА ЛИТЕРАТУРА.

Един от честите коментари, особено на по-възрастните, за Репортажите е “Не ми се чете, нали съм го живял”. И в тези думи неминуемо е събрана много истина, но предразсъдъкът в случая пречи на читателя да се докосне до безкрайно детайлен разрез на социалистическото общество, обхващащ всевъзможни показателни образи и прослойки – от напълно маргинализираните бандити и проститутки през партийците на множество позиции в държавния апарат; дейците и посредствениците в съюза на писателите; същинските таланти като Радой Ралин, та чак до висшите партийци и самия лидер. Да, родителите ни са живели в тази действителност, но малцина са имали такъв цялостен поглед като Марков; още по-малко са тези, които прецизно са го анализирали и документирали.

Но Репортажите далеч не са просто документална литература. Изследвайки десетките, стотици парченца от пъзела във всеки отделен репортаж, Марков извлича общото помежду им, чрез разсъждения и анализ стига до същината на функционирането на режима; бавно, постепенно и безкомпромисно разплита булото на апарата, установил контрол върху страната. По този начин ясно и аргументирано ни се показват и принципите на онази власт – величаенето на посредствеността; вездесъщата система от връзки; фаворизирането на некадърността; пълната сервилност към горестоящия партиец (а на горестоящите – към Кремъл).

Така например Марков разказва за постепенната метаморфоза в самосъзнанието на писателя, която го подтиква към автоцензура, смекчаване и размиване на посланията от страх да не бъде публикуван – и съответно, да не изгуби комфортните привилегии, предоставени му от Съюза на писателите. Черпейки от собствения си опит – той никога не се опитва да се представи като ангел белоснежен, и е напълно честен пред листа хартия – писателят разголва същността на това твърдо влияние в хермелинова обвивка, имащо за едничка цел писателите да не пишат. Да се превърнат в трубадури които венцеславят креяния строй, пишейки очерци за тружениците на социализма, плоски романчета, в които социалистическата правда винаги тържествува, и себеотрицателни поеми като “Води ме партийо, води ме” (която по-възрастните най-вероятно помнят почти наизуст, и в която лирическият герой в порив на пълно себеотрицание възкликва, че ако се обърне срещу Партията, не би заслужил “дори на храчките честта”).

На подобни анализи и характеристики е подложен широк спектър от социалистическата реалност – трудността за издаване на задграничен паспорт (издаваща единствено затворническия характер на режима); угодничеството към западните туристи и тяхната валута, неглижирайки собствените си граждани (показваща отношението на властта към българите като към второкачествени хора, “матрял”); мнимото равноправие на жената, скрито зад тънкия зюмбюлев параван на 8-ми март (и първобитното отношение към нея в останалите 364 дни); отчайващата несправедливост на привилегията (“Първата мечта на всеки простак е да бъде аристократ”). Марков не просто плюе режима – това е достатъчно просто, а и българите са наясно с конкретните проявления на социалистическите кривици. Авторът стига до нелицеприятни универсални истини за характера на комунистическата власт, които отварят очи, и които, колкото и неприятни, сме длъжни да преглътнем за какъвто и да било шанс за промяна.

Стилът на Марков е определен от формàта на Репортажите – периодично предаване по свободните радиостанции. Фразите са ясни, точни; в четирицифрения брой страници няма излишна дума. Това предопределя и тяхната непосредственост и достъпност за всеки, а размахът с който са написани, ни пленява с часове. Че Марков е майстор си личи от умението му с няколко щриха да пресъздаде реалистичен персонаж – едва ли някой може да забрави например бившия капитан от Държавна сигурност, който нощем, обзет от стари демони, разиграва сценки от разпити с жената и детето си; или пък за реабилитирания крадец на вили, който, омерзен от кражбите на новия си партиен пост, напуска и се връща към старото си поприще. Но над този мрачен пейзаж на недоверие, посредственост, страх, корупция и разврат се извисяват изящни картини на човечност, доброта и красота, единствено по-въздействащи заради яркия контраст. И именно моменти като тези в санаториума, където не важат законите на Партията, а само на живота и смъртта; или в пречиствателната станция, непристъпна свободна зона заради зловонието, ни карат да разберем творец с какъв размах е Марков, колко мащабна, истинска и спираща дъха скулптура е изваял. Осъзнаваме, че “Задочни репортажи за България” е висока литература. Литература, която трябва да заеме полагащото ѝ се място редом до “Записки по българските въстания” и “Строителите на съвременна България”.

Наследството

Признавайки, че ако Георги Марков не бе заминал, името му “щеше да е редом с имената на Талев, Димов, Станев, Радичков в пантеона на модерната ни литература”, т.е. че ако той не бе написал Репортажите, своето върхово произведение, щеше да бъде много по-признат и почитан, Тодоров несъзнателно потвърждава мрачна истина. А именно, че номенклатурната критика – академична и развлекателна – и до днес не се интересува от качествата на даден автор или произведение, а от неговата целесъобразност спрямо силните. Без да отричам несъмнените качества на тези автори, е факт, че никой от тях не пише голям роман, съдържащ тревогата и търсенията на времето[ii]. Затова и те са много по-безобидни за учебници, радушни статии и реклами. Критиците са късогледи и страхливи, но тяхната власт е безгранична. Те могат да запратят двукратно номинирания за Нобелова награда поет Иван Грозев в абсолютно забвение; да заменят смелите, горди слова на проф. Александър Балабанов със своите в посредствени учебници[iii]; да направят така, че “Строителите на съвременна България” да бъде извън тираж и извън всяка програма.

С политическите и съпътстващите ги културни промени след 1989, в ретроспекция можем да съжалим за пропуснатата възможност едно цяло поколение да бъде откърмено с думите на истинност и свобода на Марков. Пропуснахме възможността да възприемем как работят механизмите на подобна потисническа власт, и разграничихме единствено крайните ѝ, външни проявления, което ѝ позволи да мимикрира и да се възпроизведе. Днес обществото ни е достатъчно зряло за да осъзнае това. Решението на Столичния общински съвет е важна крачка в правилната посока, като оттук насетне предстои творбата да бъде популяризирана, анализирана и дебатирана трезво. Необходимо е по-знакови репортажи да бъдат въведени в часовете по литература и история. За да няма крещяща нужда от подобни текстове след двадесет години. За да не смее Пропагандата тогава да сее подобни пошли пасквили.

В България, глезеник на писателския съюз, Георги Марков има всяка материална облага и привилегия. Отрича се от тях заради Истината. И плаща с живота си това да изрече и увековечи тази Истина. Именно затова той е Нейн апостол. А когато след няколко месеца минем през пл. Журналист и видим блестящия двуметров бронзов монумент, ще знаем, че това не е просто отливка на големия писател и достойния дисидент Георги Марков. Това ще бъде паметник на Истината.

---

[i] Докато останалите членове на ловната дружинка пишат исторически романи за богомилството и отвлечена научна фантастика, през 1966 Марков издава „Портретът на моя двойник“, вероятно най-гротескното издадено изобличение на тогавашното общество.

[ii] Талев пише повествователни исторически романи в провинциално изгнание; Станев проектира своята философия в средновековието; Радичков е самобитен майстор на ескапизма; Димов след своя мащабен “Тютюн”, обезкръвен от цензурата, не завършва значимо произведение.

[iii] Нима нещо, написано в кой да е изнурен от абсурдни термини учебник по български език и литература може да се сравни със следните думи на проф. Балабанов:

„Българският език е богат, чудно разнообразен и в звукове, и във форми, в надпревара са в него късите с дългите думи, годен е да представи, да изрази лъвския рев и едва уловимото молене на душата, на сърцето, на човешкото сърце, да даде и най-слабите отсенки на всяка мисъл, да бъде твърд, да бъде груб, да бъде сладък, нежен, да не бъде роб на просташки догми, поставени от хора, случайно заемали някакво положение, а да бъде смел и свой. Българският читател с право ще чака от своите поети и от своите писатели на тоя език да пишат, да му казват всичко.

Тогава бъларската душа ще се вдълбочи в себе си, ще трепери за своята литература, няма да се занимава с нея само поради модата, българската литература ще има свой стил, и тепърва тя ще бъде интересна и за външния свят. И ще почне да действува заедно, в органическо съдружие с другите големи и малки литератури, ще бъде национална литература.“

– из „Все тия мисли“, 1920

Протестиращият

Един от моите отдавнашни и искрени приятели – нека поради собствената му скромност го назова като Кристофър Куентин – доскоро бе аполитичен. Съвсем преднамерено, усещащ клисавия мирис на случващото се по света и у нас, филтрираше своя информационен поток така, че да отразява неговите вкусове и интереси, и често, когато се събирахме в компания, задаваше леко нелепи въпроси като „Има избори другия месец?“ или „Кой е [министърът на, да речем, икономиката]?“. В подобни моменти, не искайки да влизам в подробни обяснения и потенциални спорове, просто сменях темата с шеговита реплика („Ще си избираме нов месия“; „Един мушмурок“) и обсъждах по-приятни и забавни неща с него и другите ни общи приятели.

Водовъртежът от тревожни събития в последните месеци обаче постепенно накара Кристофър Куентин да се замисли накъде е тръгнала страната ни. Опитът за атентат срещу партиен лидер в ефир; февруарските протести; нечистоплътният скандал с подслушването; 350-те хиляди бюлетини, чакащи да подменят вота на избирателя – всичко това даваше своя дан към чашата на търпението му и все повече го изваждаше от ступора на политическата апатия. Дори на изборите на 12-ти май Кристофър Куентин отдели доволно дълга част от времето си на екскурзия в чужбина за да упражни правото си на вот.

Затова и когато на 14-ти юни бе обявена абсурдно гротескната номинация за шеф на ДАНС, не се изненадах, когато получих телефонно обаждане от него. „Какво се случва?“, „Следиш ли събитието във facebook?”, „Ще бъдеш ли на протест довечера?“ – обновявайки страницата на събитието на всяка минута, наблюдавах как се присъединяват стотици и хиляди хора. Не знаех дали те ще бъдат на площада след часове. Но имах уговорка с Кристофър Куентин заедно да изразим възмущение.

Неговото излизане на площада бе събитие. Човек с висококвалифицирана професия, в която е добър, която го удовлетворява и не зависи пряко от властващите на деня, без твърде голям интерес към политиката и политическото, и без да чувства прекалени материални затруднения, той бе там единствено заради прелялата чаша на своите принципи. А след като властта отказа да легитимира справедливостта на исканията ни, поднасяйки непреднамерено комичното катартично извинение, той остана на площада. Отдели от времето и енергията си в летните месеци, за да покаже съпричастност и гражданска активност. Нещо повече – той следеше събитията и анализите отблизо, бе информиран и си изграждаше мнение не поради лозунгите на площада, а поради собствените си разсъдък и преценка.

На 23-ти юли, 40-тият ден от протеста, Кристофър Куентин отново бе там. Даже бе донесъл голямо количество свещи за символичния помен. Всички знаем и с отвращение си спомняме за това, което се случи по-късно. А той бе посбутан. Посбит. Посблъскан. От българските полиция, жандармерия, спец-части. За щастие, без травми, за разлика от немалко други активни граждани. Но на следващата вечер той отново бе на площада, без боязън – убедените в правостта и справедливостта на своята кауза превъзмогват своя страх.

Кристофър Куентин е изключително показателен за успеха на протеста. На площада са много интелигентни и почтени хора без предварителни предпочитания и интерес към политиката, които получават своето гражданско кръщене. Създава се и се сплотява критична гражданска общност, която може да бъде гръбнакът на българското общество, прегърнало европейските ценности, а не странящо от тях. Кристофъркуентиновците, далеч по-многобройни от данните на МВР, осъзнават, че нито апатията, нито спасението поединично през някой терминал са удовлетворителна алтернатива, и че трябва да бъдат по-упорити от своите родители, да положат всички усилия, които те не са могли.

Именно затова оставката на този кабинет е толкова важна и символична. В лицето на безогледната и нагла арогантност, тя ще бъде исторически акт с изключително важна символика, която ще накара протестиращите кристофъркуентиновци да се почувстват като конституционен суверен, а не като красиви, умни, интелигентни и стилни маргинали. Тя трайно ще ги въвлече в обществения живот и ще бъде победа и съзряване на гражданското общество в България. И няма логичен икономически, вътрешно-, външно- или гео-политически аргумент срещу това. Просто защото тези хора наистина са гарант за по-доброто бъдеще на страната ни. И не мога да се сетя за алтернатива, която да не е безкрайно сива.