Проза

cover1

Себе си ли сме, когато творим, или творим себе си? Кога живеем собствения си живот и кога се превръщаме в празни автоматони, повтарящи заучени движения и възприемащи чуждите идеи за свои? Къде е границата между автентичното ни съществуване и фикцията? Това са универсалните въпроси, които пронизват разказите в тази книга. Абстрактните естетически и екзистенциални теми са разгърнати чрез необичайни сюжети: джазмен докосва Бога, но никой не забелязва; авангарден музикант създава шедьовър под името на своя ментор; опозорен мъж търси смисъла в сюрреалистична японска гора; диктатор мечтае за власт над изкуството. Историите отварят широк хоризонт за възприемане и тълкуване, така както прозирните отражения, витаещи в тях.

Съдържание:

Пролог
Щастливецът
Застинала в съня
Фалшификаторът
Позорът
Безкрайно отдавна във Венеция
Дафнè
Кукловодът

ИК „Колибри“ 2017, 112 стр., 12 лв.

Други разкази:

Триптих

Тя смяташе – а аз охотно се съгласявах, – че песента докосва нещо много дълбоко в човешката природа, че вътре в нас се крие изначален непреодолим недостатък, който ни пречи да бъдем такива, каквито искаме да бъдем, и каквито учим децата си да бъдат, знаейки, че никога няма да са. Хората просто не струват, пееше Кейв; хората просто не струват, ми казваше тя, и нито тя, нито аз правехме изключение; въпреки това, и двамата искрено го осъзнавахме и признавахме един на друг, което в нашето чисто човешко несъвършенство ни свързваше, и това бе единственото, което имаше значение.

Данте Габриел

В един от тези блажени периоди, по случай нашата първа годишнина, Катрина ми бе подготвила подарък. Накара ме да изляза от стаята, след което загаси светлините и бавно ме поведе към мястото, където го бе разопаковала. Включвайки лампата, пред мен се показа поразителна картина на полугола рижава жена в цветя, рози и пеперуди, държаща стрела и ябълка в ръцете си. Макар първоначално красотата на изображението да ме сепна, няколко секунди по-късно вътрешно се разтревожих, тъй като не знаех как тя очакваше и искаше да реагирам.

36, H. Terrace

Не знам кога точно започна всичко, от много време насам ме тревожат тези сънища, но в последните няколко месеца зачестиха. Сънувам, докторе, че семейството ми, милата ми жена, и трите ни прекрасни деца са ме обградили, и стоят с гръб към мен. Те постепенно пристъпват назад, крачка, две, три, без да забелязват присъствието ми, дори когато са толкова близо до мен, че ме докосват. Те не се спират, докосват ме, притискат ме, задушават ме, не мога да дишам. И когато мисля, че ще се пръсна от техния натиск, се събуждам облян в пот. Смешен сън, нали? Ха-ха…

Двойник

Стоях мирен няколко минути, гледайки другия, който също толкова търпеливо отвръщаше на погледа ми. Изведнъж по навик, гледайки в огледалото, се замислих дали бях красив или грозен. Никога не можех окончателно да реша този въпрос за себе си. По-скоро смятах, че съм грозен, тъй като ми го бяха казвали. Сам никога не можех да реша окончателно, нито да преценя искреността на което и да е мнение. Но ако в огледалото беше някой друг, то аз можех съвсем обективно да преценя вида му, без да бъда пристрастен заради собственото си самолюбие.

Лудият

Намериха ги в парка на Семинарията. Ранобудният протодякон, който сънливо се насочваше към духовното средище в религиозен уплах не можа да сдържи неколкократно нарушение на Третата Божа заповед, прошепвайки „Исусе Христе!“ докато се кръстеше. Гледката, която в мрачните сини краски на ранното утро се яви пред него предразполагаше милост свише за този грях.

Бяло върху черно

Когато наближих абитуриентската си възраст, баща ми видимо ставаше все по-притеснен за мен – не изявявах никакво желание за каквото и да било развитие, а седмичната ми консумация на уиски надхвърляше кратно тази на средния високопоставен партиец. На въпроса „Какво искаш да правиш?“ винаги отговарях с абсурдна реплика, последвана от шумен смях. На една от тях обаче се спрях – „Поет!“. Първоначално баща ми го възприе като поредната отправена подигравка, но след като я повторих последователно няколко пъти с намаляваща насмешка, той взе насериозно този мой каприз и помоли да прочете някой мой стих.

На Адел Блок-Бауер

Коя си ти, Адел Блок-Бауер? Някой помни ли нещо за теб освен бележките под линия със ситен шрифт в дебелите книги за изкуство? Имат ли някакво значение днес твоите славен салон и пищни балове, събиращи цвета на артистична Виена? Някой изпитва ли съжаление, че не си била допусната в университет заради своя пол, или възхищение, че въпреки това си се образовала толкова добре, колкото височайшите си гости? Знаем ли нещо за теб, за теб самата, което не е изящно изографисано в символите на твоята рокля? С това ли искаше да се запомниш, Адел Блок-Бауер?

Бележка под линия

В този единствен момент, в който нишката можеше да се скъса, съвсем незабележимо вкарах несъществуваща препратка в бележка под линия. Тя бе гениално проста: „Както се вижда в труда на В.И…“ Описах несъществуващите автор, заглавие и издателство в библиографията. Моят епохален труд бе завършен. Един от големите въпроси бе изчерпан.

Изповедта на един софийски грешник

Отваряйки очи с намерението да погълна поредния облак никотин, на стола срещу леглото си видях седнал човек, който ме наблюдаваше с безизразно лице. Скочих на крака, крещейки към непознатия; исках му сметка кой е и заплашвах с полиция. Насреща ми той само се усмихваше и изчакваше да свърша със заканите си. Когато това стана, той се изправи, бавно закопча своето сако, и изрече с мек басов глас:

  ̶  Аз съм Дяволът, приятелю.

Критикът

Срещнах се с двамата, като внимателно, но точно описах своето мнение за записите им. Изложих критиките си без да изпускам каквото и да било, и посочих какво би могла да бъде тяхната музика, ако реализират потенциала си. Напрегнато ме изслушаха; бяха разбираемо развълнувани, когато им предложих сделка за издаване на албум. Не е каквато и да било тайна, че приеха без размисъл и колебания.

Фотографска вглъбеност

Откритието породи противоречиви чувства у мен. Разбира се, отново можех да върша задоволително работата си, но какво бе станало с мен, за да не мога да отличавам хората? Защо съзнанието ми бе решило да ме лиши от възможността да разпознавам тези нормални, обикновени и посредствени хора? И как бе възможно въобще да виждам какво има отвъд тях, нещо, което по всички закони на физиката обективът не отпечатва на фотографията?

Ревност на екрана

Нищо от обзавеждането не подсказваше, че това е апартамент, който заможен банкер държи за своята наложница. Мария си помисли, че по-скоро това прилича на място, на което двама иначе обвързани души идват, за да утолят бързо своята страст някъде измежду десетките си грижи и отговорности. Донякъде ѝ стана приятно, че с нея Стефан винаги правеше любов само в най-хубавите чаршафи, които имаха, и никога не бързаше за нещо друго след това.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s