Музика на място; музика на мястото

Текстът е публикуван в брой 9/2024 на Литературен в-к.

Заглавието „Жираф в чашата“ (Колибри, 2021) отключва сюрреалистичен ребус и извиква образи на несъразмерност, несъответствие, неосъществимост. Провокацията е подсилена и от стилната корица на Дамян Дамянов, в която тромпет бълва пушек. Загадката няма да се разбули, но ще се отплати към безпристрастния читател на тази почти отмината книга, побрала тринадесет разказа в стотина страници.

Първият текст дава висок тон на целия сборник. Перото на автора се опира на документален факт – даскалът по акордеон в Пловдивското музикално училище бай Асен в предишен живот е бил Асен Овчаров, основател на първия български джазов оркестър. Отбягвайки риска да изпадне в дидактичност, Ценков бързо се разделя с историческата истина и дава простор на въображението си за сюжет едновременно неправдоподобен и правдив. Нещо повече, с енергията на джазова импровизация и увереността на класическа композиция той без литературничене пресъздава възгледите си за музиката, изкуството и техния допир с живия живот. Групата неопитни ученици, които бай Асен скришом записва, и техните раздрънкани инструменти са единствено проводник на стихията, каквато е музиката в книгата. Въздействието ѝ е всепобедно – способна е дори да разчупи четвъртитите мисловни постулати на висш апаратчик на Народната република. Тя е най-осезаемата нишка през сборника, която крепи текстовете в едно съдържателно цяло.

Освен смислово, музиката е пропита и в тъканта на самата проза на Ценков. В най-силните си страници, чрез езика Ценков твори тиха музика, уверена и плътна, която примамва с финес, не с писък. Разговорни фрази в пряка реч (споко, брат, бунак, келешче…) съвсем естествено са вплетени в регистъра на българската словесност, оттеглил се изцяло в литературата. Именно в тази ненатрапчивост е майсторството на Ценков, в убедителността, че в конкретния случай читателят трябва да срещне например тъговит, наместо тъжен, и жалостив, не жален или милостив.  

И ако това е своеобразната авторова мелодия, то при ритъма на прозата четящият на глас неусетно започва да тактува с крак („Току-що излюпени банкери и адвокати захвърляха саката си, пушеха марихуана и от метални болтчета на мощна машина се превръщаха в духовити поети.“ и прочее…). Без да са самоцелнни, в подобни пасажи кънтят отгласи от джазовата проза на Скот Фицджералд, и още по-силни от Алън-Гинсбърговия „Вой“, от свободолюбивите брътвежи на Керуак и – защо да не го включим в редицата битници – от Виктор Пасков и неговата „Аутопсия на една любов“, най-яркият, ако и несъвършен, пример за такова писане на български език, също опѝт от обертоновете на джаза.

Ценков вижда музиката като спойка и между героите си, а сборникът разполага дори със собствен плейлист в Spotify, в който български величия като Леа Иванова, Георги Минчев и Димитър Воев преливат в рок икони (Боуи, Гилмор, Том Йорк…) и легенди на джаза (да речем, Глен Милър, чийто приповдигнат ритъм озаглавява и оглася първия разказ). Позоваването на музикални авторитети и техните текстове обаче понякога е твърде разточително. В един от разказите („Saudade“) непознати водят своеобразен разговор чрез песните, които пускат в заведението, цитирани на английски. Така Ценков, навярно без да съзнава, залага въздействието от собствения си текст на предполагаемата връзка на читателя с конкретната песен и разпознаването ѝ по цитираните отпечатани строфи, отделени от самата мелодия. Друг разказ („Песен за една песен“) е изграден върху трудно разпознаваеми преводи на Ленърд-Коенови песни, при това отличаващи се от често цитираните на български в Интернет (напр. „във всяко нещо скрита е пукнатина / така прониква светлина“). Така тези разкази препращат към чужда музика, а не артикулират собствена – и това е пропусната възможност при безспорния талант на автора. А колко по успешен – и премерен – е сходен похват при „Хлапетата на Созопол“, в който Христо-Фотевото „Бях на самия връх…“ допълва неизказаното и полуизреченото от героите, при това с фин усет към езика и разбиране за смисъла на стиха…!

Наред с музиката, като основен елемент на разказите изпъкват и присъстващите топоси, които са повече от фон и пълноценно съпътстват действието. Най-ярки сред тях са „Кристал“ (средоточие на цели три текста), „Кравай“, Созопол, варненското „Кубо“, виенското гробище. За автора сякаш топосът е по-траен от хората, които го посещават, а понякога дори и от зданията, които го определят. Ценков не е първият бард на тези забележителни места, но за разлика от мнозина, успява да излезе отвъд анекдотичното, отсявайки зрънцето смисъл от ефектния обрат и нетрезвия брътвеж, очаровали други. Затова например измислицата „Галерия за неудачници“ е по-правдива за същината на „Кристал“, отколкото кой да е прилежно записан анекдот, разказан със самомнителна ирония. Авторът разбира как топосът формира своите обитатели, и проследява с усмивка – израз и на тъга –  как Времето влияе на тази двояка връзка през поколенията. Именно затова Ценков, без преувеличение, има своя принос за изграждането на литературен образ на тези топоси.

„Жираф в чашата“ е рядката втора книга, която запазва силните черти от прозата на дебюта и ги въздига на друго равнище. В Ешеровия разказ, дал заглавие на творбата, Ценков с курсив загатва своята представа за разказ без разказвач – съвършен и невъзможен. Този сборник дава заявка, че той е способен да изпълни подобна цел.